Пирин - Муратовото езеро

Предният разказ за Пирин свърши с началото на разходката до Муратовото езеро. Оказа се лека и направо приятна щом почти през цялото време успявахме да си говорим. Изведнъж след един завой и леко баирче пред нас се ширна и езерото. Направо зяпнах. Моментът беше перфектен, понеже нищо не нарушаваше спокойствието на водата и цялата околност се отразяваше в повърхността. Ванката скоро беше шетал наоколо, за това просто си седна на единия бряг, за да релаксира, но мене еуфорията не ми даваше мира. Трябва да се науча в такива моменти да не барам апарата, понеже снимам абсолютни глупости, които след това по никакъв начин не мога да харесам.

Около час и стотина излишни кадъра по-късно, светлината лека по лека започна да придобива вид удобен за снимане:

Ванката също се размърда и почна методично да отстрелва пейзажа:

Малкото синьо петънце на брега в дясно...

Един от често срещаните кадри от това място е рекичката, която се влива в езерото и на практика си е част от него:

 

Друг често използван елемент са интересните водни растения полегнали изящно по повърхността:

 

Гъстотата на облачността варираше почти постоянно - в един момент мислехме, че всичко ще се разнесе и ще стане ясен и скучен  залез, в следващия пък се сгъстиха до толкова, че очакваното почервеняване на връх Тодорка май щеше да ни се размине. Стъмняваше се бързо, над въпросния връх се стелеха мрачни маси и в един момент Ванката извика: "Гледай какво се случва !". Последните слънчеви лъчи пробиха под облачната покривка и лека по лека оцветиха горната част на Тодорка...

И докато Ванката някак си беше застанал на правилното място, аз си изпочупих краката да тичам напред-назад и обратно, за да не изтърва момента или да го пропилея с някоя стандартна снимка. Горе-долу се получи приятен кадър:

Всичко свърши за по-малко от две минути (сега разбирам как се чувстват жените :))))). Застягахме раниците, за да се прибираме, но мен нещо ме загложди и вече като по инерция сложих тъмното стъкло пред обектива, за да видя какво ще стане от бързите облаци над Тодорка. Ванката също го хвана заразата и разопакова до мен - ясно стана, че ще се прибираме на челници.

Нещо, което е много важно за хора като нас е, че залезът не свършва със скриването на слънцето зад хоризонта. Доста след това при подходящи условия в небето се появяват много по-нежни пастелни тонове, а в комбинация с дългата експозиция, на матрицата се отбелязват страхотни нюанси. Нещо, като това:

 

Сега вече бяхме приключили за това пътуване. Но не и с Пирин. За тази планина мога спокойно да кажа, че дори едвам съм почнал и живот и здраве, тепъва ще гоня кадри от там.

Лека ;)